ИВАН ВАЗОВ-ПАТРИАРХ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Още приживе наричат Вазов "Патриарх на българската литература". Тази титла си остава най-краткото образно определение на неговото централно място 6 нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик.Иван Вазов е живата връ

Още приживе наричат Вазов "Патриарх на българската литература". Тази титла си остава най-краткото образно определение на неговото централно място 6 нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик.
Иван Вазов е живата връзва между българското национално възраждане и следосвобожденското Време не само Като литературна, но и Като Всеобхватна духовна традиция. Превърнал В свой съкровен душевен опит най- характерното за живота и съзнанието на предосвобожденския българин, със свой необичайно дълъг за тогавашните условия творчески живот, той половин век непосредствено отстоява духа и традициите на националното възраждане. А с творбите си, обезсмъртили историческото и духовно съдържание на тази велика епоха, продължава и след това да поддържа нейния живот и националната памет.
Той е първият професионален писател в българската културна история, първият, Който превърна литературата 6 свое единствено призвание и съдба. Като художник от възрожденски тип, Вазов мисли В подчертано народностни Категории. Той се стреми да изрази не толкова сърцето на отделния човек, колкото душевността на своя народ. В многообразието на живота той търси преди всичко големите националноисторически събития. Художествената стихия на Вазов е изображението на социално- битовата и историческата обусловеност на човешкото битие, но Винаги и при всички обстоятелства свързани с България. така творчеството му се превръща в епос за бита и народопсихологията на българина и за историческите сътресения и преломи В националната съдба. Най-представителните творби на писателя са рожба на националния патос- разбиран не само като-прослава, но и Като начин на виждане и възпроизвеждане на света. И това определя подчертано възловото място, Което то заема В нашата литературна история. възрожденските традиции, които то доразвива, се преплитат с нови тенденции, в изключителното математично, идейно- емоционално и жанрово разнообразие мажем да открием основата, или отделни елементи на почти всички явления в българския литературен живот до края на Първата световна война.
В неблагоприятните условия на робската действителност младият Вазов няма възможност да получи някакво системно и пълно образование, но неговата любознателност цял живот допълва пропуснатата. Още в юношеските години той се запознава с тогавашната оригинална и преводна литература и у него се пробужда поетически дар. Общо взето,първите му стихотворни творби все още не издават перото на бъдещия майстор на стиха. Неоспоримо доказателство за появата на един истински поет е единствено стихотворението "Борът ", което му донесло и първата популярност. Решителна роля за съзряването на идейните и естетически позиции на младия поет изиграва неговият досег с революционните български емигранти в Румъния. В Браила се среща и с Христо Ботев и неговата пламенна революционност опалва душата му. Завърнал се в родината написва стихотворението "Новонагласената гусла"- израз на една оформена естетическа програма. С тази творба Вазов поема предначертаната си роля на "народен поет", като от този момент нататък неизменно остава верен на своите позиции на гражданин, патриот и демократ. От навечерието на Априлското въстание до самата си смърт писателят отбелязва всички събития в историята на своя народ. Половин век той носи в сърцето си неговите тъги и възторзи, написва поетичната хроника на пет войни. Художественото му дело- това е половинвековната история на България, превърнала се в творческа биография на поета. Дните на революционен подем раждат стихосбирката "Пряпорец и гусла", а, трагедията на потушеното въстание намира израз в "Тъгите на България". Първата стихосбирка е непосредствен лирически изблик на масовото въодушевление, дебело до Април 1876 година.
В повечето от своите най - представителни творби, създадени след Освобождението, Вазов се връща към ближото минало, което му дава възможност по-дълбоко да осмисли поривите и борбите на възрожденската епоха. Така той създава цикъла стихове "Епопея на забравените", където повечето творби засягат събития, от които не са изминали и десетина години. В "Епопеята" дистанцията от изобразяваното бреме не е календарна, а идейно - етична - дистанция между две епохи с различни идеали и обществен морал, между две ценностни системи. Тук Вазов изобразява дейците на националноосвободителните борби от позицията на преклонение пред техния подвиг. Творбата е прослава на великото и възвишеното, на големите синове на България и най-хубавите качества на народа. И същевременно като под текст тя е и един горчив упрек към новото неблагодарно и недостойно за великите си предшественици време. Укор, подплатен от възрожденска вяра във възраждащата сила на великите примери. Героите са изобразени във върховни моменти от своя живот, богато се решава не само тяхната съдба, но може би и нещо от съдбините на народа. Те се явяват в ореола си на герои, застават в позата, в която ги обезсмъртяват паметниците.
Съвсем различна по своята художествена физиономия е създадената едновременно с "Епопеята" Вазова повест " Немили - недраги ", въпреки че 6 най - общ смисъл ни въвежда в същата тематична сфера на ближното минало. Героите на повестта действат в едно всекидневие, което става история само със своите най - общи черти. В нея споменът на двете Вазови пребивавания сред българските емигранти в Румъния оживява в поредица от колоритни образи, всеки от които живее сам за себе си и същевременно се слива с другите в един ярък образ: образа на българския "хъш" - мъченик и герой.
Творчеството на Вазов от първото десетилетие след Освобождението е преплело героизма и социалната критика в едно непрекъснато противопоставяне и напрежение. И тъкмо за да се разтовари от него създава битово -. хумористичните си творби от това време " Хаджи Ахил " и " Чичовци ". " Чичовци " - това е малкият живот на малките .хора, миналото като всекидневие, историята като бит. " Чичовци " - това значи прости, изостанали хора, но това означава и наши роднини, наши ближи. Вазов се подиграва с тяхното невежество, с тяхната страхливост, но в смеха му няма студенината на отчуждението,а звучат и топлите нотки на снизхождение и близост. Смеейки се, той все пак прощава на петстотингодишния роб това, че страхливо прави път на онбашията и е далеч от световното културно развитие. Вазов всъщност обича своите "чичовци ", обича ги не защото са кой знае колко добри, а просто тъй - защото техните недостатъци и пороци имат своето историческо обяснение и преди всичко, защото са част от българското, защото са родната среда на неговото детство -изостанала, примитивна, но все пак симпатична.С яркия си национален колорит, с вярно уловената атмосфера на последното десетилетие от робството, повестта вече плътно приближава своя автор до идеята за " Под игото ". Но за да стигне до това върховно дело на своя живот, Вазов трябваше да премине през още едно изпитание - болката по изгубената родина.
в основната си част романът " Под игото " е създаден по време на Вазовото емигрантство в Одеса, под стимула на обзелата духа на писателя дълбока носталгия. Ижристализиралият в спомените му образ на родината го кара да търси по нов начин мястото и смисъла на Априлското въстание. Този роман е роман за цялостния битово -исторически живот на България от навечерието на Освобождението - за нейните звездни мигове и за нейното всекидневие, за опиянението на патриотичния възторг и за робското наследство на страха, за симпатичното и несимпатичното в националния характер-в " Под игото " е пресъздаден целокупния бит на някогашното подбалканско градче, обагрен в светлите тонове на една патриархална идилия и помрачен от тежката сянка на робския страх. Но това е и роман за едно революционно движение, навлязло вече в самия бит на народа. От епизода с чорбасрки Мичовата дъщеря на изпита в училището до смеха и възторга при появата на дръжия Безпортев, авторът проследява подема на революционната вълна в навечерието на въстанието. В това се състои и най - голямата сила на романа. Самото Априлско въстание е изобразено главно откъм неговата трагична страна - като грах на светлите надежди.
След Освобождението Вазов не може да се примири с новите "дребни характери", "тесни чела” и "широко разтворени джобове". Той, е отвратен от духа, обхванал обществото, от липсата на идеали. Това са и основните мотиви в стиховете му от 80 - те години на миналия век. В противовес на всичко, което го заобикаля, той създава прекрасните си стихове " Български език " и "Отечество любезно", като отправя укор към съвременниците си за непознаването на родната земя. С тези мисли са пропити стихосбирките му "Скитнишки песни " и " Под нашето небе ". На обществено - политическата и нравствена поквара са посветени новите му романи " Нова земя " и " казаларската царица".
В края на 19 и началото на 20 век основна форма за творческа изява на Вазов е станал късият разказ. В издадените по това време сборници " Драски и шарки ", " Видено и чуто ", " Пъстър свят " и др. , основно настроение е също недоволството от съвременния живот.
Търсейки примери за нравствена поука на своите съвременници, в началото на 20 век Вазов се обръща и към далечното историческо минало на България и създава цикъла балади " Легенди при Царевец ", романа и Светослав Тертер ", повестта "Иван Александър ". Една от основните теми в неговото творчество стават и войните, заели такъв голям дял в българската история. Особено хубава е стихосбирката му " Сливница ", която дава израз и на всенародния патриотичен подем, и на болката, която събужда в сърцето на българина изненадалата го Сръбско - българска бойна.
като планинско ехо Вазов откликва на всичко, което става около него, умее да почувства живота и да го пресъздаде. Особено силна е чувствителността му към природата. Която той пръв в нашата литература превръща в самостоятелна тема и й посвещава голям дял от своята дейност - стихове, проза, пътеписи.
Единствената лирическа стихосбирка на поета е и неговата равносметка за изживяното, на сбогуването с живота и света.
Иван Вазов е роден художник с живо въображение и верен усет. Картините, които рисува, са многоцветни, характерите, които създава - убедителни и живи. Но най-голямата заслуга на неговото дело е в дълбоката му с национално историческото битие. Затова наричат творчеството му малка вселена, която е изградена от формите и звуците на българската земя, а писателят става завинаги част от нея. Автор: Александър Ненов